Педиатрията на Гешов

Точно в Педиатрията на Гешов не искам да влизам, мисля си, докато трескаво разсъждавам в коя болница да се хоспитализирам по най-бързия начин с 11-месечното бебе, което от 2 седмици е болно и последно е със съмнения за бронхиолит. От една страна, Педиатрията е най-логичното място, където да заведеш едно болно дете. От друга, се сещам за протестите и драмата там от преди няколко месеца (която надали е приключила, просто шумът поутихна) и си казвам „Хората там са достатъчно претоварени, само ние им липсваме..“.

Точно така, преди да продължите, прочетете пак. Не съм имала задръжки заради лошите условия и драматичните писания, които излязоха наяве преди месеци. Просто все още си живеех с мисълта, че не искам да съм допълителен товар и за без това изнемогващото лечебно заведение и по възможност е по-добре да отидем някъде другаде.

В крайна сметка тръгваме към Пулмологията на Александровска, откъдето мила лекарка ни заявява, че бебето няма белодробен проблем и най-горещо ни съветва да отидем в Педиатрията, със съмнения за бъбречна инфекция. Как го „позна“ е също Божа работа за нас, но сме ѝ благодарни. И така, съдбата ни праща именно в Специализирана болница за активно лечение по детски болести – проф. д-р Иван Митев“ ЕАД – София“, позната най-вече като Педиатрията на Гешов, станала драматично известна през последните месеци с това, че и персоналът, и цялото лечебно заведение изнемогва да лекува десетките деца с разнообразни тежки заболявания, заради неадекватно финансиране.

Първи срещи с Педиатрията

Фоайето на Педиатрията е приветливо и празно, регистратура има, но не ни посреща никой. Позволяваме си да почукаме на вратата на дежурния кабинет, където чака дежурна сестра, а викат лекар на смяна от отделенията. „Пада ни се“, или по-скоро съдбата ни среща, с д-р Наташа Янева от Клиниката по диабет, ендокринология и генетични заболявания. Изтощената от неколкодневната температура, Адрианка изтърпява и опищява третия си преглед за деня, докато лекарите с най-възхитителното търпение ѝ говорят колко е красива. В този драматично-умилителен момент, възникват няколко сериозни проблема.

Първият вече го знаем, има болно дете и се налага прием.

Вторият е, че отделението по нефрология на следващия ден го затварят за ремонт и съответно не могат да ни приемат в него. Третият е, че като цяло няма къде да ни настанят в болницата. През главата ми вече минава как ни връщат и от тази болница, вече е 4 следобед, а аз нямам и бегла представа къде да отида с детето, което вече не знае на кой свят е. А по-рано съм се обадила и в още 1-2 болници, където са ми казали да не ходя, че нямат места.

Докато се опитвам да овладея паниката си, докторите хладнокръвно си представят на ум всички отделения в болницата и колко деца има в тях. Минават дори идеи за място в интензивното, поне в началото. В крайна сметка, в отделението по Диабет има места, но са само големи легла, а на нас ни трябва бебешка кошара. В противен случай, колкото и да пазя, рискувам Адрианка да тупне на земята. Въпросът не е дали, а кога. От някое трето отделение се намира кошара и успешно сме настанени в отделението по диабет. Аз на цяло легло, тя на кошарка.

Какво реално се случва в Педиатрията?

Оттук натам няма да разказвам за болестта на Адрианка. За протокола – пиелонефрит. Почти тривиално, но и достатъчно тревожно. Ще ви говоря за Педиатрията на Гешов, както започнах отначало. За това какво виждам и намирам тук и защо вярвам, че срещата ни не е случайна.

Лорд Великодушие

Ани слуша една книжка и в нея се разказва за Лорд Великодушие, един от най-важните хора в Кралството на щастието, където царува царица Любов. Лорд Великодушие видимо живее в Педиатрията, макар в книжката да не наричат точно така дома му. Още не мога да осъзная любовта, смирението и великодушието, с което всеки един от работещите тук се отнася към пациентите и техните родители. Изтъркано е да кажа, че това са хора с огромни сърца, но не мога да измисля нищо по-креативно.

Милото отношение на всички почти ме успокоява, макар детето да е все така неспокойно, да не иска да стои мирно, докато му тече системата и да се опитва да компрометира операцията посредством дърпане на маркуча и свалянето на абоката по всевъзможни начини. Никой не пропуска да отбележи колко красива е Адрианка. Сигурна съм, че за всички деца го мислят, а и то е самата истина – всички деца са красиви. И не пропускат да ми вдъхнат кураж, че сме на правилното място и всичко ще е наред. Обясняват ми в детайли и внимание какво се случва и какво предстои, а сестрите и санитарките ми говорят на „миличка“. И макар съзнанието ми да е обсебено от това какво му има на детето и какво ще се случи с него, няма как да не забележа някои не съвсем видими, но важни детайли в Педиатрията.

Дребният шрифт

В Педиатрията не достига персонал. Никой никъде не го тръби. Винаги, когато имаш нужда от съдействие, се намира кой да помогне. Дежурните лекари и сестри са наоколо. Но се усеща, във въздуха се усеща, как всички са на пълни обороти и на границата на бърнаут, дават и правят и невъзможното, за да може Педиатрията някак да работи и лечението на децата някак да върви, а майките им да не припадат по коридорите от смесица от притеснение, гняв и отчаяние.

Усеща се най-силно в някои моменти, когато и най-големият професионалист не успява да сдържи емоциите си. Когато дежурната сестра през нощта си изпусне нервите и ти се скара защо коментираш дозата болкоуспокояващо на детето, след като лекар е разпоредил така. (не съм оспорвала нищо, само питах). Когато същата тази сестра в момент на видимо натрупана умора помоли не съвсем любезно да ѝ върнеш термометъра, защото с тези ниски заплати остава да ѝ искат и термометър да плаща. Но на следващия момент, когато се обърнеш към нея, е готова да ти съдейства и те нарича „миличка“.

Когато на другия ден около 3 следобед санитарката ти се извини 3 пъти, че точно в този момент трябва да те премести в друга стая, защото смяната ѝ отдавна е свършила и няма възможност да изчака да си почиваш точно сега. Видимо, санитарния персонал също е на санитарния минимум.

Хлебарките – нови или стари?

В Педиатрията има хлебарки. И боята по стените се лющи. Не навсякъде, но почти във всяка стая има такива места. Има извадени контакти от гнездата си. Има и работещи. Има счупени нощни шкафчета. Има и здрави. И за леглата така. Има парно през октомври. Абсурдно силно, не можем да спим от жега. Има телевизори в стаите. В някои работят, в други не.

Но най-изненадващото за мен е, че през 2009 г е правен основен ремонт на сградата, всичко е било изкъртено и направено изначално. Това научих от една от сестрите, с която си говорихме за хлебарките. И тя недоумява защо и как все още ги има след основния ремонт, който по нейните думи наистина е бил много сериозен. Каза и че всеки месец се пръска за хлебарки, но така и не изчезват. Аз пък недоумявам как за 10 години видът на сградата отвътре наподобява повече поне 30 години неремонтирана сграда.

Вярно, че всичко се ползва много интензивно и минават всякакви хора. Може би пък затова не е виновна държавата, а минаващите оттук. В двора с детските площадки има залепени на 3-4 места табели, че пушенето на територията на болницата е забранено. Точно под табелките две майка днес си пушеха, докато играят с децата. Вярно, че бяха с мургав тен и много вероятно изобщо да не са способни да прочетат табелките. Но мен това не ме интересува. Държавата не е длъжна да оправя кочината на всички онези, на които им липсва елементарно възпитание и социални умения, по дяволите!! Ако искаме обществените сгради да имат що годе някакъв човешки вид, трябва и ние да се грижим за опазването му, докато минаваме през тях.

Паднаха ли лимитите?

Не съм медицинско лице и не мога да твърдя със сигурност следващото, което ще напиша, но поне на мен ми изглежда така. Много внимателно се разпореждат с лекарствата и консумативите, защото явно и те са ограничен ресурс. Не казвам, че си спестяват някой елемент от лечението – в никакъв случай! Но всеки път на влизане в манипулационната у мен витае усещането, че всеки един консуматив се използва така прецизно, че да се намали рискът от похабяването му до нула. Много уважавам тази zero-waste политика. Но се надявам тя да е продиктувана от чисто рационални подбуди, а не от притеснение, че наличните материали няма да стигнат и някое друго дете ще бъде лишено от грижа. И пак казвам, може и да не е така. Може да е лично усещане на фона на моя личен стрес около болното дете.

Но си спомням, че по време на големите протести през април-май 2019 г. едно от най-важните искания на служителите в Педиатрията бе отпадане на лимитите на финансиране за лечението на децата, защото лечението не е едно и също за всяко дете и много често финансирането чисто и просто не достига, за да бъде детето подобаващо излекувано. Не успях да разбера дали след всичките протести, обещания и уговорки политиката с лимитите се е променила по някакъв начин или в Педиатрията все още на магия успяват да лекуват деца така, както лекарите смятат за адекватно, а не както пише в клиничната пътека и табличките.

В Педиатрията е все пак уютно

В Педиатрията, въпреки всичко казано, е топло и уютно. На втория етаж, където пребиваваме ние, има широка тераса, удобна за разходка или просто излизане на въздух. В двора има детски площадки и децата, чието състояние го позволява, играят там до късно. Във фоайето на етажа ни стените са изрисувани с цветни герои, масите и столовете са цветни, има подредени  книжки и играчки. И табелки, че част от тях са дарени от настоящи и бивши пациенти на Педиатрията. И ние ще донесем.

Струва ми се, че и леглото, на което спи Адрианка, е дошло по този ред. А, да, и съвсем от добра воля на персонала, ме преместиха в самостоятелна стая с Адрианка. Не такава с три легла, в която в момента няма други настанени, а такава с едно легло за възрастен и една кошарка за бебе. Да, стените са обелени, контактите стърчат, гардеробът е счупен. Но ми е спокойно, че стократното нощно пищене на бебето няма да буди друго болно дете на съседното легло. Не съм искала ВИП стая, а и не знам тази да се води такава. Но ми разказаха, че винаги, когато има възможност, настаняват тук майки с бебенца, за да им е по-спокойно. Защото с бебе в болница никак, ама никак не е лесно. Не, че с по-голямо дете е..

За Педиатрията с любов

Няма да правя заключение и обобщение на този разказ за Педиатрията на Гешов. Направете си го сами. Пожелавам ремонтът на отделението по нефрология да приключи в срок и успешно. Защото болните деца са навсякъде и не ми се иска друга майка утре да е на моето място, но този път наистина да няма къде да я приемат. Пожелавам и никога да не ви се налага да пребивавате в Педиатрията. Но ако ви се наложи, да си знаете какво е.